Image may be NSFW.
Clik here to view.
Преди четири месеца бях поканена да напиша есе за книгата „Куфарът на брат ми“ от най-милата и чудесна Невена Дишлиева от издателство ICU, която не познавах дотогава и все още за жалост не познавам на живо. Книгата представлява сборник от 22 разказа за пътя, куфарите, местенията и завръщанията, и е вече по книжарниците − можете да я намерите и в хартиен, и в електронен формат. Още преди официалните премиери из градовете първият тираж е изчерпан и Невена ни зарадва с новината за допечатка. Как да не се надуе човек от гордост, кажете? :P
Представянето на книгата в София ще се състои на 29 септември, вторник, 18:30 ч, в Кредо Бонум на ул. Славянска № 2. За другите градове и дати − вижте във Facebook събитието. Непременно отидете и прегърнете Невена от мен! <3
Публикувам скромния си текст с изричното ѝ съгласие.
* * *
Номад ли си? Или и/емигрант? Или космополит? – пита ме Невена.
Чудих се дълго как да отговоря.
Не, не съм номад. Номадството е душевна нагласа. Способност да събереш целия си живот в един куфар, и където е той, там да е и домът ти. Номадът не сади цветя. Те са ангажимент – не можеш да ги местиш от град в град, не можеш да ги вземеш със себе си на почивка.
Баба ми по бащина линия беше номад по душа. Беше cải lương[1] актриса с дълга и богата кариера, от онези жени, които и на старини греят с дръзка, харизматична красота. Беше суетна, своенравна и разпиляна. Хич не умееше да пести и винаги беше готова за път, без да мисли за възрастта си, времето, дестинацията и дали ще ѝ стигнат парите да се върне.
Не съм като нея. Обожавам пътешествията, и също на драго сърце си давам спестяванията за тях, но където и да отида – дори да е хотелска стая за няколко дни – първата ми работа е да подредя дрехите в гардероба и да сложа четките за зъби в банята. Да сведа до минимум усещането за временно пребиваване. Където и да отида и колкото и хубаво да ми е било на това място, обичам да се връщам у дома. Да отворя вратата, да си поздравя къщата, да си видя цветята и подправките на балкона и да си разопаковам багажа.
* * *
Но знам какво е да се местиш често. Бях на пет, когато напуснах Виет Нам[2] и отидох при майка си в България. Тя беше дошла година по-рано за аспирантура в тогавашния ВИИ “Карл Маркс” (настоящ УНСС), без да подозира, че впоследствие България ще се превърне във втората ѝ родина. Както и на мен.
Научих български в детската градина, по най-естествения начин – с любопитство и питане. Когато не разбирах какво ми говорят лелките и децата в градината, вкъщи повтарях дословно въпросите им на мама, а на следващия ден весело чуруликах наизустените отговори.
До първия ми учебен ден вече се бяхме преместили два пъти. Втори клас го прескочих и прекарах девет месеца в Москва при баща ми, който караше докторантурата си там. Към края на престоя си вече съм говорела чудесен руски, който мигновено и напълно съм забравила след това, затова и не го броя изобщо сред езиците, които съм учила. Когато се върнах в България, майка ми ме записа директно в трети клас. До гимназията учих в още три училища, поради честото ни местене от квартал в квартал.
Местенето, промените, адаптирането към нова среда и завързването на нови приятелства бяха станали част от същността ми и не ги смятах за нещо необичайно.
* * *
Знам какво е цял живот да изглеждаш чужд. Израснах различна, и няма как – видът ми е азиатски. Знам какво е по улицата да те гледат с нескрито, клюкарско любопитство. Познавам досадата да отговаряш отново и отново откъде си, какво правиш тук, как така говориш толкова добре езика, и наистина ли виетнамците ядете кучешко?!
Познавам и онова горчиво чувство след репликата на случайната лелка в трамвая, когато разбра откъде съм: “Ама вас не ви ли изгониха?”. Визираше депортирането на виетнамските строителни работници, които в началото на 90-те отказаха да се върнат обратно след изтичането на договора между двете държави. С майка ми нямахме нищо общо с онзи договор и нелегалния статут на строителите, но лелята не правеше разлика. А аз бях на осем и не можех да ѝ обясня.
Години по-късно осъзнах, че тя не го каза от злоба, а от предразсъдък. От незнание и несигурност. Хората слагат етикет на непознатото, за да знаят как да реагират спрямо него.
Растейки, спрях да забелязвам погледите на хората. Като при banner blindness, когато спираш да виждаш рекламите в интернет. Просто защото малко след като заговоря, вече не съм чужда. Вече съм наше момиче. Не само защото владея българския с лафовете и бъзиците, и ако ми закрият лицето, никой няма да помисли, че не съм българка. А и защото си личи колко добре познавам тази страна, традициите и ароматите ѝ, музиката и поезията ѝ, болките и слабостите ѝ. Личи си в гласа и в погледа, когато заговоря за нея.
* * *
Случи ми се преди години най-сладкото “Ти си наше момиче!”.
Пътувах с кола от Тревизо за Любляна и на магистралата спрях на една бензиностанция. На входа на тоалетната стоеше момък с чинийка пред себе си, а в чинийката – няколко цента. Попитах го на английски какво му дължа, а той ми отговори последователно на италиански, словенски и немски, и отчаян от моя неразбиращ поглед, накрая промърмори на български: „Абе, колкото оставиш!“. Усмихнах му се. „Така кажи, бе, човек!“ – и побързах да вляза вътре.
После в тоалетната осъзнах каква изненада е била за него насред нищото между Италия и Словения някаква виетнамка да му отговаря на собствения му български език. Излизайки, тръгнах да се бъркам за стотинки, а той само махна с ръка: “Няма нужда, ти си наше момиче!”
Но най-любим ми е онзи случай, когато след 20 минути оживен разговор новият ми познат внезапно ме прекъсна с въпрос, който явно го е тормозел през цялото време: “Ох, извинявай, че те питам, не се сърди, но… Има ли нещо азиатско в теб?”
Хората не забравят съвсем, че не съм местна, но значението на този факт дотолкова се смалява, че на моменти се съмняват в собствените си очи.
* * *
За мен това е нещо съвсем естествено, не е някакво геройство – да положиш усилие да опознаеш мястото, в което живееш, да владееш езика му, да празнуваш празниците му, да съпреживяваш тревогите и проблемите му.
Имигрантът сякаш изживява травматично полагането на такова усилие. Разбира го като насилие. У дома това не му се налага, там той е по презумпция приет. В чужбина сам си окачва табелата “Не съм от тук, вие сте ми чужди и аз съм ви чужд”, и тази табела му тежи на врата до края на живота. Дели хората на ние и те. Затова не се наричам имигрант.
В същото време познавам емигранти, които не са напускали пределите на родния си град. Емигранти по душа, които живеят в стъкления тунел между дома и работата и общуват с тесен кръг приятели, за да запазят някаква капсулка нормалност. Извън нея те се чувстват чужди сред свои и също се делят на ние и те.
Не исках да бъда и такъв емигрант. Това за камъка, който тежи на мястото си, никога не съм го разбирала. Като преместиш камъка, след време пръстта под него няма ли да улегне също? Във времена на свободно придвижване, евтини самолетни билети и неограничен интернет местенето в друга държава вече не те прави невъзвращенец или дори емигрант, а просто… човек, сменил домашния си адрес.
Затова и в местенето ни в Барселона преди няколко месеца не влагам обичайната нотка на драматизъм или обреченост. Вероятно затова и не изпитвам носталгия към София или България. Липсват ми близките и приятелите, или по-точно удобството да се видим на живо, когато ни хрумне. Но същото неудобство го има и с близките и приятелите, пръснати по целия свят.
Единствено остава вината, че лишаваме бъдещите си деца от техните баби, както и майките ни от бъдещите им внуци. Знам какво е бабите и дядовците ти да не присъстват в детството ти и какво е ти да не присъстваш в старините им. Но докато слушах децата на българското семейство, с което наскоро се запознахме, как безгрижно превключват между български, испански и каталунски, разговаряйки с родителите и приятелчетата си, си представям как моите деца ще започнат живота си едновременно на пет езика и не се сещам за нещо по-вълнуващо от това.
Нищо от това, което съм и което правя в момента, нямаше да се случи, ако на пет години не бях предприела първото си пътешествие извън родината. С малко куфарче и дълго до коленете червено яке, придружена от далечен познат на семейството до Москва, където ме чакаше майка ми, за да продължим до София за по-пряко с влак през всички страни от Източния блок.
Ако първите ми приятелчета в България не бяха от Афганистан, Йемен и Никарагуа – далечни страни с красиви имена, на които знаех мястото върху глобуса още преди да започна училище.
И ако не бях израснала с възприятието, че да си роден някъде и да живееш на съвсем друго място е нещо напълно естествено. И много вълнуващо.
* * *
Новият ми дом е уютен и светъл, в кротък жилищен квартал, далеч от центъра и туристическите маршрути. Уча паралелно испански и каталунски – поредните нови езици, с които с радост се захващам. Вероятно никога няма да ги говоря така добре, както българския, но не пречи да се старая.
Запознавам се с най-различни хора, на които не търся и не слагам етикети. Не държа да знам откъде са, освен ако сами не разкажат – тогава наострям уши и попивам с любопитство всяка дума.
На тази азиатска Нова година бяхме още във временната квартира и шантавият ни домакин кубинец ни приготви типична кубинска вечеря. Дни по-късно се закичихме с мартеници. На Велики четвъртък, вече в постоянния ни дом, боядисах яйца – получиха се малко грознички, но първото излезе яркочервен, красив бияч. Следващите две вечери, нищо че бяха великденски празници, гостих български приятелски семейства с виетнамски ястия, но в неделя си ядохме козунаци и яйца. Днес е Гергьовден – бях планирала агнешки котлети с прясна мащерка и розмарин от миниградината ми на балкона, но ме домързя да ходя до пазара, така че ще импровизирам с наличното в хладилника.
Прегръщам всички празници – виетнамски, български или други – които ми носят радост, а не тягостно задължение да спазвам дословно каноните. И когато готвя, с размах смесвам аромати и вкусове от най-различни кухни.
* * *
Имам снимка, на която в едната си ръка държа чиния с пържени немчета[3], а на другата имам завързана мартеница. Не беше нагласено – беше от рождения ми ден (който е през март) преди няколко години, на който бях пържила немчета за приятелите си. Оттогава седи като профилна снимка в блога ми.
И тъй, на въпросите по-горе ще отговоря простичко – аз съм една виетнамка с мартеница в Барселона.
* * *
[1] Популярен виетнамски музикален театър, характерен с драматичните си сюжети, провлачени песни, богати костюми и тежки гримове.
[2] Винаги пиша Виет Нам разделно – защото това са две отделни думи, така както са Коста Рика или Саудитска Арабия. Знам, че по цял свят се изписва слято и не мога да променя това, но дано редакторите и коректорите ми простят личния бунт.
[3] Немчета е побългареното галено название на едно от най-популярните в света виетнамски ястия – nem [нем], както ги наричат на Север. Представляват пролетни рулца с различни плънки, увити в оризови кори. Могат да бъдат пържени или сурови.